You are here
Второ отвътре Любопитно Образование 

„Сянката“-разказ на Ивета Николова от 10. в клас

В малко селце, чието име почти никой не помни денят започна както обикновено за семейството на Алек и Изабел, брат и сестра, за които цялата местност знаеше. Те сякаш внасяха капка ведрост и хумор във всяка ситуация, колкото и трагична и безнадеждна да е тя. Изглеждаше сякаш нямаше човек, който да не ги харесва.
Алек беше със светло лице, тъмна коса и океанено сини очи, в които ако се вгледаш по-дълго можеш да се удавиш. По-малката му сестра доста приличаше на него – бяло лице, черна абаносова коса, която стигаше до кръста. Очите и обаче бяха по-черни от смъртта…
Изабел се облече, среши косите си и преди да излезе извика:
– Алек, искаш ли нещо от магазина?
– Не.-отговори и той.
Изабел вървеше по пътя изправена, с вдигната глава, косата и се развяваше, поздравяваше всички и събираше погледите им.
– Добър ден, Тони.-усмихна се тя на продавача.
– Здравей, Изабел. Какво да бъде?
Момичето изреди няколко продукта, приближи се до витрината и умело прибра пръстена, който стоеше там. „Какво направих?“ помисли си тя, понечи да извади бижуто от джоба си, но се спря. Отиде до касата и плати за покупките. Когато се прибра тя изглеждаше замислена. Защо би направила подобно нещо… Никога през живота си не бе дори помисляла да открадне нещо.
От кухнята се чуваше странен, но познат на Изабел звук-чупещи се чинии. Най-вероятно брат и бе опитал да стигне до някоя чаша, но беше бутнал съдовете на по-долния ред. Тя пристъпи бавно през вратата и видя това, което очакваше:
-Нужда от помощ?
-Не, ъм, може-отговори и неуверено Алек.
Изабел взе метла и лопата и започна да чисти. Изведнъж думите се изстреляха без да ги е помислила и за секунда:
-Защо си толкова непохватен? Защо никога не можеш да свършиш нещо както трябва?
-Изабел!-повиши глас той.
-Какво има, непохватко?-каза тя с иронична усмивка на лицето.
-Изи, какво ти става?
Изабел дойде на себе си и веднага съжали за грубостта си. Тя сведе глава, взе якето си и бързо излезе. Беше някъде към шест часа, но беше вече тъмно. Вървеше по пустите улици и мислеше какво се бе объркало… Изведнъж и просветна, сякаш получи вдъхновение от небето. Преди два или три дена тя се бе събрала с приятелки и някоя от тях реши, че ще е забавно да призовават тъмните сили. „Но това е невъзможно! Само детски приказки!” помисли си тя „Обладаване?!?!?” колкото повече мислеше за това, толкова по-безсмислено и звучеше… Момичето вървеше с ръце в джобовете, нощта леко пристъпваше.
-Изабел, не се опитвай да се бориш с мен! Вече си моя!-чу се тайнствен глас.
Тя се обърна, но нямаше никой.
-Страхотно, сега и полудявам.
-Помисли пак, не че ти се отдава.-каза подигравателно гласът.
-Кой си ти?-попита смело тя-О, чудесно, сега започвам да се заяждам с гласовете в главата ми! Просто прекрасно!
Изабел спря и се поослуша, чу стъпки и се обърна. Пред нея стоеше тъмна фигура. Фигурата я хвана, момичето се дърпаше, но хватката беше здрава. Силуетът и зашепна с глас, който тя познаваше-нейният.
-Добре дошла, Изи.-казвайки това, сянката свали качулката си и откри лицето си. Не беше обезобразено и гротескно, както си го представяше Изабел, силуетът беше самата тя, сякаш се гледаше в огледало. Изабел тръгна да бяга, но знаеше, че няма къде да се скрие от себе си. Тичаше като обезумяла. Блъсна се във висок, широкоплещест мъж, който я прегърна любящо. Беше Алек.
-Изи, какво има?
Тя не отговори, а просто се сгуши по-силно в него. Алек я погали по главата и каза:
-Всичко е наред. Какво има?
Изабел му разказа всичко, той търпеливо я изслуша, но я гледаше все едно е луда. Стана, хвана я за ръката и я повлече след себе си.
-Къде отиваме?-попита тя.
-Ще те заведа на лекар! Има в съседното селo. От другата страна на планината.
-По това време?
-Състоянието ти не търпи отлагане, Изи!
-Не съм луда.-каза изтощено тя.
-Не твърдя, че си.-отговори и загрижено Алек.
Планината ръмжеше, клоните на дърветата се прививаха под тежестта на снега. Алек беше хванал малката си сестра за ръката и почти я влачеше през преспите, стигащи до кръста му. Искрящо сините му очи бяха посърнали. Черната коса на Изабел се вееше от вятъра като траурен шал, тъмните и очи бяха полузатворени. Беше странно Алек да вижда сестра си толкова безпомощна… Изабел, която винаги беше ведра… Изабел, която никога не се отказваше, която винаги бе готова за борба… Изабел, която той познаваше и обичаше сякаш беше мъртва. Момичето, което сега едвам се крепеше на краката си беше непознато за Алек.
-Изи, ще успеем!
-Добре.-отговори тя равнодушно.
-Изабел! Ще се справим! До селото остават около три километра.-каза Алек сякаш за свое успокоение
-Само три? Ура, спасени сме!
Алек видимо се ободри след като разбра, че сарказмът на Изабел си оставаше все същия
-Виждаш ли?-посочи мъжът, имаше светлинки, които напомняха на малки, блещукащи светулки.- Това е селото!
-Не мисля, че ще успея да…-Изабел падна, брат и бързо я прихвана през кръста, вдигна я и я понесе.
Всички мускули в тялото му бяха отпаднали и единственото, което го крепеше беше надеждата. След два часа изтощително ходене, той стигна до селото. Нежно постави безжизненото тяло на Изабел. Вятърът отнесе вопъла му, както Жътварят отнесе душата на Изабел.
Ивета Николова 10в клас

Related posts

Leave a Comment