You are here
Второ отвътре Новини Образование 

Има ли някой в огледалото-есе на Розалина Филипова,9.в клас по философски разказ на Дима Бикбаев

Виждате ли го онзи тип, ето там – в огледалото? Той е бил, е и ще бъде най – сериозният Ви противник както в професионалния, така и в личния живот. Но, разбира се, вие все още не го знаете.
Интересно е как всеки ден попадаме в различни ситуации, някои от които ни допадат, а пък за други изобщо не искаме и да си припомняме. Още по – забележително би било, ако можехме да наблюдаваме как действаме в дадени моменти. Със сигурност поне веднъж бихме наблюдавали как ние самите правим някоя безумна глупост, на която и дори и след милион години би ни се струвало, че не сме способни. Дали? После пък, като за капак на всичко, трием сол на главите на другите, понеже, разбирате ли, те са ни били виновни. Просто така – защото можем; за да се чувстваме прави в собствените си грешки, но, разбира се, ние не го осъзнаваме. Всъщност, доста от нещата, които сме свършили, дори ние самите не можем да си ги обясним. Не, че се и замисляме, де – това отнема твърде много време и усилия, така че винаги е по-добре да се оставим на течението, пък каквото има да става – да става.
Кирил Андреевич е човек, който осъзнава, че за моментното му състояние не е виновен никой друг, а самият той – всяка крачка, която е направил досега, се е оказала поредната грешка; всичко, което си е мислил, че ще бъде, се е разпаднало точно пред него. Той върви обут с нечии чужди обувки, живее нечий друг живот и това го е накарало да стигне до извода, че колкото и да се мъчи да прави нещо, той винаги удря на камък – нещо, което не се е случвало на един или двама. В действителност, всеки е отражение на това, което мисли и чувства и борейки се активно срещу нещо, той прави всичко възможно то да дойде в живота му.
В една от книгите си Вадим Зеланд – известен руски автор, пише за това, че от деца сме научени да се подчиняваме на чуждата воля – да изпълняваме задълженията си, да служим на родината, на семейството, политическата партия, фирмата, държавата, на идеята…На всички други, но не и на самите себе си – ако накрая евентуално остане някакво време. Така всеки в една или друга степен има чувствата за задължения, отговорности, необходимост, вина. Всеки човек така или иначе „служи“ в различни групи и организации: семейство, клуб, учебно заведение, предприятие, политическа партия, държава и какво ли още не. Попаднал под влиянието на системата, човек е принуден да гради живота си съобразно нейните закони, а в противен случай тя ще го сдъвче и изплюе. Човек е принуден да живее по натрапени му закони и да бъде винтче в големия механизъм – независимо дали му харесва или не. В книгата си Зеланд говори за деструктивните махала и тяхното влияние върху човека. Едно деструктивно махало само по себе си представлява енергийна структура, която възниква, когато мислите на един човек или на група от хора, са насочени в едно направление и следователно параметрите на мислената енергия са идентични. Мислената енергия на отделните хора са обединява в един поток. В този случай в океана от енергия се създава отделна независима енергоинформационна структура – енергийно махало. Тя заживява свой живот и подчинява на законите си хората, включени в създаването й. Всички структури със собствени атрибути, например старите модни течения или древните езически религии, създадени от мислената енергия на хората, са махала. Всеки отделен жив организъм сам по себе си е елементарно махало, тъй като представлява енергийна единица. Когато група инентични махала се залюлеят в унисон, създават едно ново групово махало. Например, бюрократичният апарат се развива като самостоятелна структура, независимо от волята на отделния човек. Разбира се, един влиятелен чиновник може да взима самостоятелни решения, но те не бива да бъдат в разрез със законите на системата, иначе той ще бъде отхвърлен. Дори човекът в единствено число, също представляващ махало, не винаги си дава сметка за мотивите си. Точно както и нашият Кирил Андреевич – той е недоволен от себе си и мислите му излъчват тази съответна честота. Той доброволно дава от енергията си на това определено махало, без да го осъзнава, и се премества на тази жизнена линия, в която се чувства като „лъжлив“, „лицемерен“, „тъп“, „слаб“, „жалък“ и развалящо половината си живот „безрасъдно импулсивно човече“. Той е изтощен да усеща как все повече и повече се превръща в такъв и не вижда изход, сякаш е в безизходица, уловен в някакво мъртво течение и всяка следваща стъпка, която прави е поредната грешка за самия него. Неговият проблем, в крайна сметка, не се крие в самия него, а в убежденията, които са пуснали корени в главата му. Очевидно е, че за да има такива убеждения, Кирил Андреевич вижда напълно логични причини те да са там и в желанието му да изчезнат, той е привикнал към това да мисли повече за тях и за нещата, които му причиняват, отколкото да търси начин да се освободи, да се самоусъвършенства и в края на краищата да се почувства значим. Както е казал Буда – „това, което сте, е отражение на това, което мислите.“ Както е писал Зеланд – „борейки се активно срещу нещо, вие правите всичко възможно то да дойде в живота ви.“
От друга страна пък, Кирил Андреевич е направил първата стъпка към самоусъвършенстването – приемането на проблема. Все пак, той би могъл да вини всички останали за състоянието си – както повечето от нас. Всички са ни криви, само ние сме неоспоримо прави. Даже мога да се обзаложа, че в последните няколко изречения познахте самите себе си в дадени ситуации. Защото вие винаги сте прави.
Обикновено хората смътно си представят какво искат. Но всички със сигурност знаят какво не искат. Когато се стремят да се оттърват от нежелани неща или събития, мнозина постъпват така, че се получава точно обратното. За да се откажеш, е необходимо да приемеш.
„Да приемеш“ тук не означава да го пуснеш в себе си, а да признаеш правото му на съществуване и равнодушно да го отминеш. „Да приемеш“ и „да се освободиш“ означава да му позволиш да си отиде и да му помахаш на прощаване. В същото време, „да приемеш“ и „да оставиш“ означава да го пуснеш в себе си, а след това да се привържеш или да се възпротивиш – точно каквото е направил Кирил Андреевич.
Ако ви тормозят мисли, които не ви харесват, то те непременно ще дойдат в живота ви. Представете си, че някакъв човек не обича да ходи на работа. Чак я мрази, повдига му се от нея. Той би могъл просто да я приеме за нещо, което трябва да свърши между другото, но не му се нрави фактът, че светът, в който живее е устроен така, че трябва да ходи на работа, за да си изкара прехраната. Тя предизвиква раздразнението му и всеки път, когато се приготвя да работи, той активно изразява негодуванието си от това. Това е на материално ниво. На енергийно ниво човекът жадно се нахвърля да работи, поема работата на колегите си, не взема обедната си почивка, когато работното му време приключи, взима останалото „за домашно“, проверява по няколко пъти дали няма още нещо за свършване, получава главоболие и пак се вайка, че не обича да работи. Изобщо не се и сеща, че след като толкова не може да понася работата, може просто да я напусне и да превърне някое от хобитата си в професия – така изобщо няма и да се сеща, че на практика отива да върши някакъв тежък физически или умствен труд. Да, той пак ще работи, за да изкара пари, но това няма да му прави впечатление, няма да отива с негативна нагласа. Ще отива на работа с нагласата; че ще се забавлява, ще му е приятно.
Дали обичате нещо или не – това не е от значение. Главното е, че мислите ви са зациклили над предмета на вашите чувства, мислената ви енергия е настроена на определена честота, затова попадате в капана на системата на махалата и се прехвърляте на жизнените линии, в които има изобилие от предмета на фокусиране.
Щом не искате да имате нещо, просто не мислете за него, незаинтересовано го подминавайте и то ще изчезне от вашия живот. Да изхвърлите нещо не означава да го избягвате, а да го игнорирате. Когато то е наоколо, да концентрирате вниманието си върху нещо различно, така че то да няма възможност да ви достигне. Да избягвате означава да го допуснете в живота си, но активно да се борите да се оттървете от него. Докато да го игнорирате означава изобщо да не реагирате и следователно то да липсва в живота ви. Точно това трябва да направи Кирил Андреевич, за да подобри качеството си на живот – да игнорира недостатъците си, като оставя място само на добрите си черти – така те ще станат много повече. Ако той самият не се приема за достоен, ако не направи място в живота си за успеха, то тогава никой не може да му помогне.
Възможно е да ви се стори, че като издигнете желязна преграда между себе си и света, ще се спасите от нежеланите махала. Това е илюзия. Като сте напъхани в желязна ризница, вие си казвате: „Аз съм като неодушевен предмет – нищо не виждам, нищо не чувам, нищо не знам, нищо не казвам. Никой не може да ме достигне.“
За да поддържате подобно енергийно поле, ще ви е нужно да хабите много от собствената си енергия. Когато насила се мъчим да избягаме от света, ние непрекъснато сме в напрежение. А като за капак на всичко енергията на уж защитното ни поле е настроена на честотата точно на онова махало, от което искаме да се предпазим. А то точно това иска. За него не е важно как му предоставяте енергията си – с желание или без.
Но тогава как да се предпазим от влиянието на вредното за нас махало?
Това, което ще ни помогне, е пустотата.
Ако аз съм празен, то няма да има за какво да се захване. Не играя играта му, не се опитвам да се защитя от него. Просто го подминавам като пътен знак. Неговата енергия премината покрай мен, без да ме засегне, и се прицелва в някого другиго. То не ме вълнува, не ме трогва. По отношение на него, аз съм празен.
Представете си, че покрай нашия Кирил Андреевич се навъртаха хора, които му натякваха недостатъците му. Ако той се обърне, те щяха да започнат да използват още по – груби термини и още по – силни аргументи. Ако Кирил Андреевич ги приеме насериозно и започне да ги оспорва, за да им докаже, че не са прави – те ще продължат да го следват – целта им е да намерят някого и да се заяждат с него. Не толкова, за да накарат Кирил Андреевич да се чувства зле, колкото за да се почувстват силни. Човешкото съзнание е устроено по такъв начин, че всички ние мислим първо за себе си. В случая, хората, които преследват Кирил Андреевич, не осъзнават защо го правят. Но е важно за тях да го направят. Кирил Андреевич е просто предметът, на който ще досаждат. Както казва Сюзи Джонс в една от книгите си – силният човек няма да иска да навреди другиму, за да докаже силата си, но един слаб човек ще го направи. Силният човек ще успокои някоя напрегната ситуация, докато слабият ще се възползва от нея и ще я докара до точката й на кипене.
Често се случва, обаче, да не можем да игнорираме махалото. Да кажем, че началникът ви вика, за да ви трие сол на главата. Да му откажете или да се защитавате, означава да изгубите прекалено много енергия, по простата причина, че и едното, и другото чисто и просто си е борба с махалото. В такъв случай можете да се престорите, че влизате в играта му, но главното е да не забравяте, че сте там само за вид. Вие може би сте си свършили изрядно работата, но все пак сте виновни на шефа. Очевидно проблемът не е у вас, а в самия шеф. Ако са му се натрупали твърде много лични проблеми (например), той ще е сприхав и заядлив и само ще чака да се издъните, за да може да ви натрие носа. В такъв случай можете да му помогнете, като си представите как той се чувства щастлив, как проблемите му се разрешават. По този начин в известна степен ще решите и собствените си проблеми.
Същото е и с Кирил Андреевич. Той се чувства като нищожество. В такъв случай може да изпробва ефекта на самовнушенията, които се предлагат в книгата на Сюзи Джонс – „Шесто чувство“. Разбира се, те трябва да са съпроводени и от някакви примери, които да опровергават негативната представа за самия себе си. Идеята е, не само да седиш пред огледалото и да си повтаряш нещо по стотици пъти, а да поддържаш съответното настроение постоянно. В противен случай самовнушението няма да проработи и ще е безсмислена загуба на време, която ще ви донесе още мисли от сорта на „Очевидно аз винаги ще си остана такъв“.
Начини и обяснения – много. Всичко се опира до това, че много често човек започва да вярва на изкривените представи на останалите, които със сигурност не ви разбират достатъчно добре, за да се поставят на ваше място и да ви разберат. Това, което всеки от нас трябва да знае е, че в живота хората са от днес за утре и това, за което трябва да мислим най – много е за самите нас. Не става дума за егоизъм или нещо подобно – става дума за това да преценяваме неутрално качествата и недостатъците си и да имаме волята да се развиваме и да вървим напред, защото човек се учи, докато е жив. За да променим нещо, не трябва да се съсредоточаваме върху външния свят, а върху собствената си представа за него и да я променим по такъв начин, че тя да ни харесва – ето това е всичко, което трябва да направи Кирил Андреевич, както и всички онези хора, които не се чувстват достатъчно добри в сравнение с останалите, но не бива и да забравяме откъде сме започнали. Човекът в огледалото е отражението на нашата представа за самите нас; отражение на нашите идеали – той е най – сериозният противник, който някога ще имаме.

Разказът на Дима Бикбаев,по който е написано есето

Най-накрая Кирил Андреевич видя лицето на своя враг. Както се казва, той дълго чакаше тази среща. Не, не се готвеше за нея, но осъзнаваше, че има враг и че именно този враг разваля живота му, крои интриги, създава му неприятности. По пътя на дългите вътрешни търсения Кирил Андреевич се оказа на една ръка разстояние от човека, човека проблем, но какво е това?
Този го гледаше надменно. Говореше само тогава, когато говореше Кирил Андреевич, усмихваше се в отговор на усмивка и се ядосваше, отговаряйки на злобата. Той познаваше Кирил Андреевич точно толкова, колкото да му създава най-големите неудобства. Кирил Андреевич не можеше да скрие от неприятеля си нищо.
Вие само си представете – насаме със своя най-зъл враг и при това всичко е като на длан, всички емоции са очевидни, чувствата оголени. И всичко е крайно съразмерно. Най-накрая, преодолявайки преди всичко страха си, подминавайки ненавистта и неувереността си, Кирил Андреевич пристъпи към разговора. Врагът му също беше извънредно съсредоточен. Ще рискувам да предположа, че той чувстваше примерно същото, както и нашият Кирил Андреевич.
– Дълго те търсих.
Кирил Андреевич започна пръв, разбираемо е – изглеждаше, че още секунда и пара ще изскочи от ушите и ноздрите му. Такъв зъл аз лично никога не съм го виждал.
– Мълчиш? Е, мълчи! Сега ще ти кажа всичко, което мисля за теб. Слушай и не смей да гъкнеш! Ти си лъжлив! Лицемерен! Тъп! Слаб! Развали половината ми живот!
Събеседникът му съвсем ясно даваше да се разбере, че той и без изобличениено на Кирил Андреевич знаеше това за себе си.
– Ти си жалко, безразсъдно, импулсивно човече. Кирил Андреевич набираше сила.
– Аз те ненавиждам, ненавиждам. Ти си се впил в мен и не ми даваш да се развивам, да вървя напред. Аз те ненавиждам. Махни се, махни се от моя живот веднага и завинаги. Аз вече казвал ли съм, че Кирил Андреевич обожаваше руския театър? Е, вече се приближава кулминацията на този неприятен разговор.
Кирил Андреевич стисна ръката си в юмрук и без да се бои от последствията, реши да разбие муцуната на това чудовище! Най-категоричният аргумент, трябва да кажем. Ударът беше много силен, Кирил Андреевич замахна и удари точно в носа. Разбира се, огледалото не издържа и се разби на малки парчета.
Кирил Андреевич още няколко секунди не чувстваше болка в разранената си ръка, тъй като беше много разстроен. Сълзи бликнаха от очите му и той произнесе: „Благодаря ти, че беше с мен, ще ми бъде скучно!”
Врагът на Кирил Андреевич, вече разбит на парчета, също плачеше в отговор, като се прощаваше, но не завинаги.

Дима Бикбаев, списание Bravo брой 25 от 24 юни 2009 година
Превод от руски език – Мариана Иванова

Related posts

Leave a Comment