You are here
Второ отвътре Директно Модерно 

Разказът на Марина Лафазанска „В наши дни“-четвърта част

В наши дни

Четвърта част – Финал

Това беше дълъг ден за Калоян. Самопризнанието на Сиана го хвърли във философски размисли. Докато пътуваше в автобуса към вкъщи, си размишляваше на глас: ,,Чудя се дали хората са наистина толкова лоши, или пък просто не искат другите да видят, че са добри отвътре.“ Бабата, която седеше до него, го чу и му отговори:
– Прав си, моето момче. Хората не са добри. Те са кръвожадни хищници.
Той се усети, че е започнал да си говори сам и се почувства неловко. Ала все пак отговори на жената възпитано:
– Така е, госпожо. Хората сме като хищници – борим се за оцеляване, защото живеем в див свят, но все пак в гърдите ни бият сърца и сме способни да обичаме.
– Виждам, че си хуманист. Няма лошо, обаче не е хубаво човек да се самозалъгва и да живее в измислени светове.
– Аз живея в реалния свят, просто гледам на нещата по свой начин. Реалността е относителна, колкото и парадоксално да звучи.
Автобусът спря на спирката на Калоян и той слезе. Прибра се в апартамента си, където го чакаше майка му:
– Здрасти, миличък!
– Здравей, мамо!
– Как мина училището?
– Както всеки ден. – послъга той.
– Ще обядваш ли?
– Не съм гладен. – отказа и момчето и се тръсна на леглото в стаята си.
Опитваше се да намери начин да излезе от тази ситуация. Не искаше да изгуби чудесен човек като Сиана, но дали тя би била щастлива, ако си остане в този двор завинаги?
На следващия ден той отиде по-рано, за да има повече време да се види с нея. Когато тя се появи, Калоян реши да я пита:
– Щастлива ли си в този двор?
Сиана се замисли. Беше самотна, но не знаеше какво ще я чака в отвъдното.
– Честно да ти кажа, не съм сигурна. 20 години живеех в самота, но изведнъж се появи ти. С теб мога да си говоря за всичко.
– И аз се радвам, че те познавам, но това няма да продължи вечно. Аз ще завърша и ще отида да уча в НАТФИЗ, за да уча за режисьор – ако ме приемат, де. И няма да идвам тук често. Дотогава има три години, нека ги използваме пълноценно. Те се виждаха всеки ден. Калоян се чувстваше щастлив около нея. Все пак тя е добродушна, умна, лоялна и…красива. Да, красива, той не можеше да отрича. Макар че нейните съученици винаги са и казвали, че е грозна, за Калоян тя беше истинска красавица – с късата си черна коса, с големите си тъжни очи. Лекото разстояние между зъбите и придаваше чар. Ако тя можеше да му прочете мислите, със сигурност щеше да се изчерви. Истината е, че и тя не беше безразлична към него. Рядко се срещаха толкова оптимистични хора, които ти връщат вярата в човечеството. Сиана беше започнала да се чуди защо изобщо се е самоубила – ако не беше сложила край на живота си, сега щеше да е на 30 и нещо, да си има работа, съпруг и дете. Училището е временно и това, което се случва след него е началото на истинския живот. И така те двамата се влюбиха истински. Любовта даде покой на Сиана и тя се пресели в отвъдното. Калоян дълго тъгуваше за нея, но може пък да се видят отново – в някой друг живот.

***
Минаха два месеца от случката и в класа на Калоян дойде ново момиче. Класната я представи пред всички:
– Преди да започне часа, приветствайте новата си съученичка – Деляна. Петя и Васко започнаха да си шушукат отзад и по всичко си личеше, че не е нищо добро. Деляна седна до Калоян, защото до него беше единственото свободно място.
– Хей, как си? – попита я момчето.
– Ами няма да те лъжа. Трудно ще свикна!
Петя каза на приятелите си на висок глас:
– Знаех си, че тия двамата ще се харесат. Деляна изглежда толкова смотана, колкото и Калоян. Чувайки това, новото момиче заби поглед в земята, но новият и приятел веднага се обади:
– И откъде знаете, че е смотана, след като я познавате няколко минути?
– Щом е с тебе, си личи. – каза Васко.
– Василе, аз след време ще си намеря жена, но ти ще си останеш комплексиран. Разбра ли, комплексиран?

***
Да, така е в наши дни. На някои хора не им е лесно, но в техните мрачни светове винаги има светлина в тунела. Въпрос на време е да я забележат и напук на всичко да се радват на живота такъв, какъвто е и да живеят с надеждата за по-добър свят. Всъщност винаги е било така, не само в нашето съвремие.
Край на разговора.
Марина Лафазанска, 8.в клас

Related posts

Leave a Comment