You are here
рицарска битка Второ отвътре Директно Любопитно 

Епохата на рицарите и техните дела – славни и изпълнени с чест и достойнство

Какво е Англия
Носеше се тътен на копита, кал и прах летяха във въздуха, бойни викове огласяваха околността. Мечовете и копията стърчаха високо, като всяваха страх в оттеглящите се англичани и повдигаха бойния дух на Бернадин и хората му.
Единственото спасение на англичаните беше гората зад тях. Прогърмя заповед, те се разпръснаха и потънаха в нея. Това щеше да затрудни тежко въоръжените им врагове. Норманите ги последваха, но наоколо бе настанала тишина. Бернадин, който ги предвождаше, се спря на просторна поляна и започна да се оглежда, но не се виждаше никой. Само величествените дървета, които чрез сенките си караха гората да изглежда страховито; гъсти храсти, камъни и едно малко поточе, стичащо се надолу по стръмнината. Бе лоша идея да се разделят, за да търсят – щяха да са лесна мишена. В същото време на никого не му се искаше да седят в кръг и да чакат англичаните да благоволят да се изправят срещу тях като истински воини, а те сякаш бяха изчезнали вдън земя.
Гилберт – не много висок, широкоплещест мъж на средна възраст, се оказа първата жертва на Браули, който го прониза със стрелата си. Изведнъж иззад храстите и дърветата започнаха да се показват хората на граф Кларенбалд. Бернадин наричаше това „тактиката на фалшивото отстъпление” и в началото не можа да повярва, че не се бе досетил – самият той често я прилагаше. Бяха в капан.
Разрази се люта битка между нормани и англичани. Гилберт, макар и ранен, също участваше. Браули се нахвърли яростно върху двама от норманите и още с първия си замах съсече единия от тях и повали втория. Всичко се случи прекалено бързо, но в същото време изглеждаше сякаш са минали часове. Всеки, който бе успял да намери начин да живее поне още един ден, помнеше тази засада до най-дребния и незначителен детайл: разветите дрехи, стрелите, бликащата кръв, изплашените коне, препускащи напосоки, прегазвайки воините, озверелите погледи, крещящите усти, оголените саби… изведнъж гръмна екот и всички се сблъскаха. В бъркотията сякаш никой не знаеше кой точно бе противникът му. Кратки схватки една след друга сееха смърт. Едно бе сигурно: засадата бе изненадала норманите.
Кларенбалд най-сетне се добра до Бернадин. Норманът го нападна, но съперникът му просто отбиваше ударите, което го обърка.
– Губиш! – изрева англичанинът и замахна с меча си.
– Не е ясно – изкрещя Бернадин и подложи щита си.
– Огледай се. Останахте малцина. Струва ли си да загинат и останалите?
– По-добре да паднем славно в бой, отколкото да бягаме – Бернадин понечи да нанесе удар, но противникът му не предприемаше нищо.
Норманът се огледа. Навред лежаха телата на неговите рицари.
– Ако те убия тук и сега, никой няма да те помни след това – дишаше тежко Кларенбалд. – Историята помни кралете, не войниците.
Бернадин осъзна тежката истина.
– Прав си – отвърна, оглеждайки опръсканите с кръв лица и доспехи на хората си.
Погледна противника си и постепенно разбра, че насреща си имаше един достоен човек и истински благородник.
– Безсмислено е да се пролива още кръв – проговори англичанинът. – Смятам да ви подаря живота.
– В замяна на какво?
– Ако можеш да определиш каква е цената на живота, сам реши какво да ми дадеш.
– И цялото злато на света не ще бъде достатъчно, за да изкупи и един човешки живот – вдигна забралото норманът и избърса потта от очите си – Но постъпваш много достойно. Затова ще ти върна услугата.
– Как? – учуди се Кларенбалд.
– Сред вас има предател. Името му е Одо. – Бернадин подпря меча си на един камък и кръстоса длани върху закръглената му дръжка.
– Одо – синът на Лексис? – попита невярващо англичанинът.
– Същият – Одо, синът на Лексис от Норуич. Докладва ни какви действия смятате да предприемете. Има договор с рицаря Мабир, който използва Одо, за да се докаже и да се доближи до кръговете на Уилям.
– Постъпваш благородно – отбеляза Кларенбалд и се замисли. – В такъв случай сметките ни са разчистени – двамата се изгледаха за последно, отдадоха си чест и заотстъпваха. Всеки възпря хората си и се оттеглиха в противоположни посоки.
Войната бе приключила. Кралят бе загинал на бойното поле и Англия бе завладяна от норманите на Уилям.
Кларенбалд не можеше да заспи. Мислите се блъскаха в главата му, борейки се за надмощие. Той познаваше Одо. Имаше му пълно доверие и досега никога не бе поставял под въпрос верността му към краля и към Англия. Но сега знаеше, че е живял в заблуда.
Той никога не бе познавал Одо. Не знаеше що за мрак бе опетнил душата му; що за демони танцуваха зад очите му. Трябваше да реши какво да прави.
На сутринта Кларенбалд изпрати човек да му доведе предателя. Бе взел решение.
Чакаше на Хейстингския бряг при протока Ла Манш, когато зад себе си чу тежки стъпки. Обърна се в мига, в който двама от подчинените му хвърлиха Одо, сина на Лексис от Норуич, в краката му. Този го гледаше надменно с отворените си сини очи.
– Не очаквах да се срещнем при такива обстоятелства, братко – започна Кларенбалд и се обърна с гръб, за да не го гледа. – Много жалко.
– Такава е Божията воля – отвърна безпристрастно. – И сега какво?
– В това е въпросът – Кларенбалд го погледна в очите. – Сега какво?
– Можеш да ме убиеш или да ме затвориш в тъмница – подсмихна се Одо. – Но не забравяй, че вечно ще носиш това бреме.
– Уилям завладя Англия. Нашата Англия. Моята Англия – направи кратка пауза. – Каквото и да направя от тук нататък, то ще е загубена кауза – въздъхна и се загледа в хоризонта.
Настана тишина. Вятърът поклащаше клоните на остарелите дървета, чиито листа плавно падаха на земята. Слънцето обагряше облаците в алено червено с последните си лъчи, залязвайки на линията на хоризонта. Дори морето бе притихнало.
– Само не разбрах: какво е Англия? – повдигна глава Одо и погледна брат си в очите.
– Нищо – махна с ръка Кларенбалд и се запъти към кораба, с който щеше да отплава надалеч. Спря. Обърна се, погледна брат си за последен път и рече със свити пред сърцето юмруци:
– Всичко.

Розалина Филипова Данчева, ІX клас
2. СОУ “Академик Емилиян Станев”, София

Related posts

Leave a Comment